Българският евродепутат от СДС/ЕНП доц. Александър Йорданов е едно от емблематичните лица на прехода.
30 години след 10 ноември Йорданов говори за първите дни на демокрацията и за поуките от 10 ноември.
– Г-н Йорданов, отбелязваме 30 години от 10 ноември. Как гледате на случилото се тогава?
– С недоумение следя как у нас за пореден път се прави опит да се митологизира пленумът на Политбюро и ЦК на БКП, проведен на 10 ноември 1989 г., като „начало на българската демокрация“. Това е крайно непочтено и е лъжа.
Този пленум е част от историята на БКП, която история не е тъждествена с историята на България. Редно е да си го честват само членовете на БКП по това време. Защото това е партийно мероприятие, осъществено с прякото участие на съветските специални служби и съветското политическо и държавно ръководство.
Участниците в пленумите на ръководството на БКП бяха като циреи върху тялото на България. От време на време на тези пленуми се пукаше по някой цирей, за да се демонстрира желание за лечение. Разликата с останалите комунистически пленуми на 10 ноември бе, че пукнаха най-големия цирей, т.е. смениха генералния секретар на БКП, като му изказаха благодарност.
Направиха го, защото ги бе хванало шубето, че могат да загубят властта си, ако още се мотат с този въпрос. Самият генерален секретар гледаше на пленума като препариран своите другари, което породи слухове, че е бил натъпкан с медикаменти, т.е. дрогиран. Но е факт, че погледът му беше като на хахавел. Така ни го показа вечерта в 20:00 часа единствената тогава българска телевизия. Живков гледаше и не виждаше, погледът му издаваше тъпота.
– Помните ли вие къде бяхте, когато дойде новината за падането на Тодор Живков?
– В кафенето на Съюза на писателите, където в ранния следобед плъзна слухът за „промяната“, настъпи радостно оживление. Името на Първия не се споменаваше, но всички бяха наясно, че нещо важно се случва на пленума на БКП.
Всъщност отстраняването на Тодор Живков се очакваше отдавна, поне от лятото. А за по-прозорливите бе ясно, че то ще се случи след началото на съветската перестройка в средата на 80-те години. В Прага и Будапеща имаше масови антикомунистически демонстрации.
През юни в Полша „Солидарност”спечели разгромна победа на парламентарните избори. През юни в Пекин комунистите с танкове смазаха студентски протест. През август бе отворена „символично” границата между Австрия и Унгария. Гражданите на балтийските страни осъществиха „жива верига” между своите държави, протестирайки срещу съветската окупация.
В началото на септември хиляди източногерманци преминаха във ФРГ през Австрия и Унгария. Лидерът на ГДР Ерих Хонекер подаде оставка. На 20 октомври в София в кино „Д-р Петър Берон” се проведе първото публично събрание на независимото дружество „Екогласност”. На 26 октомври активисти на „Екогласност” бяха бити и прогонени със сила от градината пред Военния клуб.
Но пък Южният парк се превърна в място, където все по-често започнаха да се събират противниците на режима.
На 3 ноември за първи път София бе разтресена от възгласите: „Свобода” и „Демокрация”. Това стана по време на масовото шествие за внасяне на протестна петиция в Народното събрание. На 9 ноември източногерманците започнаха да преминават масово Берлинската стена, която ги разделяше от свободния свят. Социализмът рухваше.
Затова бе нормално бавнозагряващите български комунисти да хванат последния влак. И те изиграха комедията „10 ноември”
.
– Комедия?
– Свалянето на Живков на 10 ноември 1989 г., на фона на всичко, което се случваше в „социалистическия лагер”, бе наистина комедийно представление, сценка за народа, изиграна от висшето комунистическо ръководство с цел БКП да се легитимира като партия на промяната и да легитимира удобна за ползване опозиция.
Целта на „промяната“ бе да се съхрани контролът върху реалната промяна, която предстоеше в страната – преходът към демокрация и пазарна икономика. Целта на „сценаристите“, както ги нарекох тогава, бе да трансформират политическата си власт в икономическа, а чрез нея отново да си върнат политическата власт, ако случайно през прехода вземат че я загубят.
И всичко у нас се разви според този сценарий. Нещо повече. Още на 9 януари бе приет т.нар. Указ 56 за стопанската дейност, за който сам Живков казваше: ”Аз измислих този маньовър”. С този указ се поставя началото на пладнешкото разграбване на държавната собственост от комунистическата стопанска номенклатура. Това бе генералната репетиция за „истинската приватизация“. Създадоха се техните фирми. Пъпкуваха се техните външнотърговски дружества. Сценарият бе ясен: да има демокрация по техен тертип, с тяхна икономическа власт, националното богатство да остане в техни ръце. За съжаление, се намериха „демократи“, които обслужиха този им мерак, особено в периода на т.нар. приватизация.
На 18 януари по време на официалната си визита в България френският президент Франсоа Митеран беседва с 12 български интелектуалци. По-късно стана известно, че почти всички те са хвалили на тази среща „социализма с човешко лице“. На 8 февруари бе учреден независимият профсъюз „Подкрепа”. През пролетта и лятото неформални граждански сдружения никнеха като гъби. Пишеха се протестни писма, организираха се петиции, вървеше самиздатът. Дисиденти говореха по радио „Свободна Европа”, но някои от тях, „за всеки случай“, общуваха и с представители на висшия елит на БКП. Съветски възпитаници подкрепяха новата линия на гласност и преустройство. А това бяха ясни сигнали, че промяната чука на вратата на България.
Любопитно е, че на проведения седмица след 10 ноември първи разрешен от властите опозиционен митинг, се издигнаха лозунги за подкрепа на „новия курс на партията”. Тези, които ги издигаха, смятаха хората на пощада за шарани. Само писателят Георги Мишев намекна в словото си за комедията с думите си, че трябва да се изрази „благодарност” на „хирурзите, че всичко мина сполучливо, без драматични последици…” .
В този период БКП и нейната охрана – Държавна сигурност, преследваха две задачи. Първата, да овладеят политически процеса на промяната. Това означаваше да контролират случващото се в средите на опозицията, да проблематизират битието основно на онези нейни дейци, които не бяха сътрудници на ДС и не бяха членове на БКП. Втората цел бе БКП да запази контрола си върху икономиката и финансите на страната чрез своята стопанска номенклатура, да източи финансовите ресурси и разграби предприятията и земеделските стопанства, да приватизира външнотърговските дружества и да трансформира политическата си власт в икономическа, а чрез нея в бъдеще да управлява и обществените процеси в страната.
Аз например бях много изненадан, когато при съставянето на правителството на Димитър Попов в началото на 1991 г. най-неочаквано бъдещият лидер на СДС Иван Костов стана министър на финансите. Това съгласие на БСП да се отстъпи такъв важен, бих казал основен министерски пост, на нейния „най-голям противник“, ако е вярна тази теза, ми се струваше крайно нелогично. Кой си показва парите на „врага“?
– Направи ли грешки в началото на прехода СДС и какви?
– Целта на сменилата името си през пролетта на 1990 г. комунистическа партия бе на всяка цена да намери партньори за участие в нейния сценарий. Затова и като грешка на СДС в началото на т.нар. преход могат да бъдат отчетени няколко политически действия:
1. Приемането на фалшифицираните избори за Велико Народно събрание.
2. Съгласието да издигнем своя председател д-р Ж. Желев за президент в комбинация с генерал от ДС, наредил унищожаването на досиетата – ген. Атанас Семерджиев, и това да стане в парламент с комунистическо мнозинство – Седмото ВНС.
3. Участието в коалиционното правителство на Димитър Попов.
Всичко това се вписваше в същия сценарий, по който стана и т.нар. отстраняване на Тодор Живков. В този смисъл комунистическият сценарий у нас, стартиран на 10 ноември, успя. Важна част от него бе доктрината на „националното съгласие“, изповядвана от ръководството на БСП и лидерите на СДС д-р Ж. Желев и Иван Костов.
Това съгласие се реализира най-пълно при управлението на ОДС в периода 1997-2001 г., както и в последващите правителства на НДСВ, БСП и ДПС.
Лозунгите от митингите за наказание на виновниците за националната катастрофа, за престъпленията на комунистическия режим бяха закопани в земята и вместо лустрация на комунистическите и ДС кадри, вместо реална декомунизация се случи само и единствено „националното съгласие“, афиширано най-ясно от Иван Костов и Георги Първанов през 1997 г. В този смисъл очевидно е невъзможно едновременно да има „национално съгласие“, но и от главите на комунистическата номенклатура да не падне и косъм. Думите се разминаха с делата. А делото на лустрацията и декомунизацията можеше да бъде осъществено само когато ОДС имахме парламентарно мнозинство, министър-председател, президент и дори… главен прокурор!
– Защо според вас преходът при нас стана по-различен от този в другите бивши комунистически държави?
– Всъщност ние сами си побългарихме прехода, направихме го различен от другите бивши комунистически държави от Централна Европа. И когато той приключи с приемането ни в ЕС преди 12 години, едва тогава мнозинството разбра, че през него собственици на България са станали лица от номенклатурата на бившата комунистическа партия и кадри на бившата Държавна сигурност.
Днес тази собственост вече е във владение на техните деца и внуци. И тук има място да се говори както за успехите ни по пътя към демокрация, така и за историческа вина на т.нар. „демократична общност”, която допусна функционерите на тоталитарната партия БКП и ДС да станат новите стари чорбаджии на страната. В този смисъл на 10 ноември 1989 г. официално стартират поредица от дирижирани и умело насочвани събития.
– Каква е поуката от събитията около и след 10 ноември?
– Голямата поука от събитията около и след 10 ноември 1989 г. е, че не трябва при никакви обстоятелства афиширащите се като демократи да се заиграват с измамната Българска социалистическа партия. Да не си менкат изборно гласове с нея. Да не формират с нея мнозинства – било то в общински съвети или в националния парламент. Защото вършат ли това, то ще означава, че измамата „10 ноември“ продължава.
