В епизод 35 на Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“ ще говорим за последиците от комунизма и македонизма. Гост в студиото е Андрей Ковачев – евродепутат от ГЕРБ/ЕНП.
Г-н Ковачев, бяхте част от традиционното шествие поклонение от Ловеч до мястото, където е бил концлагера “Слънчев бряг“ и почетохте паметта на загиналите там по време на комунистическия режим в периода 1959-1962 година. В този концлагер без съд и присъда се изпращани стотици противници на режима, като по намерени документи зверски унищожените са 155-а, но според оцелели оттогава жертви, убитите са много повече. Шествието традиционно се прави от 1990 година, но за комунистическите лагери на смъртта почти не се говори. Защо?
Тази тема много трудно, истината по-точно си прокарва много трудно своя път до младите поколения на България, до училищните програми, до желанието на много български учители да преподават, да дават, да предават паметта за страданията на няколко поколения българи след черната дата 9 септември 1944 година. Някак си като че ли ти искат това да бъде забравено, да не се говори толкова много, защото било негативно, да не го казваме на младите хора в България. Обратното е отговорно, обратното трябва да се случи. И в една демократична държава ние трябва обективно да предаваме паметта на младите поколения, за да могат те да не стават лесна жертва, плячка на нови спасители или пък на партии, които се опитват да продължават чрез фалшификацията на историята да аргументират своята власт, своята амбиция за власт чрез налагане на някаква носталгия по несъществуващи тогава придобивки, които те фалшифицират, че ги е имало и хората едва ли не са живеели в някакъв рай.Те самите наричаха режима „социалистически лагер“, съответно в лагера няма как да е било прекрасно, след като той е ограден с кльон, с мрежи, с заповеди за стрелба без предупреждение ако някой се опита да избяга от този „прекрасен“ лагер, който комунистите бяха построили за българския народ. Наш дълг е както към изстрадалите няколко поколения българи, така и към младите поколения на България, тази памет, обективният прочит на историята да бъде предаван и да не бъде забравен, и никога да не се повтаря насилието и терора в България. Тук са призовани както и преподавателите и в средния курс, и в университетите, така и медиите и академичния ни политически елит да направи всичко възможно тази памет да се предава по най-обективен начин. Защото казахте за Македония, и в Македония сегашната Република Северна Македония, и в България тези сили от миналото, които направиха кариера, направиха живота за себе си и своите семейства добър както по времето на Титова Югославия, така и по времето на комунистическа България, те продължават да се опитват да защитават прочита на историята, какъвто е бил по времето на Титова Югославия или по времето на комунистическа България. Това трябва да бъде прекратено, защото просто не отговаря на истината, а освен всичко води и до омраза, води до дискриминация, води отново до насилие. Нашето искане като демократи за предаване на паметта е не за мъст или за реванш, а затова никога да не се повтарят ужасите, страданията от миналото.
„Слънчев бряг“, Ловеч, Скравена, Богданов дол, Белене, Куциян, Ножарево – между 1944 година и 1962 година има приблизително 100 комунистически концлагера, през които преминават 186 000 затворници. Окончателният брой е трудно да се установи. Защо продължава да бъде спускана завесата за тяхното премълчаване? Те не са изучават в учебниците по история, тийнейджърите днес не могат и да си представят, че в тях са попадали момчета, защото са носили тесни панталони и са танцували модерния за времето си турист и момичета, защото били с къси поли и си лакирали ноктите. Младите хора днес не познават тези истории, затова и не се интересуват от тях. Защо обществото си затваря очите пред тази най-ужасяваща шокова терапия на комунизма?
Аз преди малко споменах, че ние сме в огромен дълг към обществото, към младите поколения, към демокрацията в България за това че много малко се говори и наистина темата е като че ли за много от основните медии странична, не толкова важна. Всеки път когато се отвори въпрос за този период, започват да казват: „Е, до това ли стигнахте сега, толкова по-важни неща има инфраструктура, енергетика, инфлация…“.
Цени.
Да. Винаги се опитват, с каквато е злободневната тема на съответната седмица или месец веднага да прикрият, да се опита да премахнат тази тема от дневен ред тези, които не желаят да има справедливост, да има обективен прочит на историята. Но знаете ли, кое е много интересно? Както казват, че темата е „безинтересна“ и не трябва да се говори по нея, така и винаги когато тази тема някъде излезе в общественото пространство, коментарите, интересът е огромен, много по-голям примерно от някоя тривиална тема за каквото и да било: асфалтирането на някоя улица или нещо друго, дори друга тема от историята. Изведнъж започват „За“ и „Против“, започва един голям дебат, дали трябва, дали не трябва да се говори, както сега и по отношение на преместването на тотемите на комунизма, на артефактите на този режим, защото това не са по никакъв начин паметници, това са пропагандни артефакти, които са сложени там за да всяват страх и за да показват на българите, че те нямат право никога да се съпротивляват срещу режима, както е т.нар. Паметник на Съветската армия, който е издигнат от комунистическата диктатура след жестокото премазване на Горянското движение в България като символ, страшилище пред българския народ той никога повече да не си позволява да надига глас, още по-малко оръжие срещу незаконната комунистическа диктатура. Тук е много важно да се каже: незаконната диктатура, която е премахнала на 9-ти септември законното българско правителство, последното на Муравиев от 1944 година.
В словото си на поклонението вие се обърнахте към бъдещите депутати да довършат докрай започнатото с внесения законопроект за промяна на закона от 2000 година за обявяването на режима за престъпен. За какво напомняте?
За това, че този законна е изключително морален акт, който обаче няма никакви последици. И бих казал, че комунистите и техните наследници, и тези, които са апологети на режима, се подсмиват на този закон. Казват: „И какво от това? Ние като дойдем и ще го махнем този закон, от него не произтича абсолютно нищо.“ И за съжаление тогава ОДС наистина не можа, освен този морален акт да бъде обявен за престъпен, да има последици, че символите, артефактите, тотемите, наименованията на този режим не могат да бъдат експонирани публично. Те са част от нашите история, защото комунистите винаги казват: „Това е част от нашата история“ – да, така е, всичко е част от нашата история, но тази част от историята трябва да бъде в учебните програми, в университетите да бъде преподавана, да бъде в музеите, ако трябва в тематични паркове, където наистина младите хора да отидат, да гледат тези пропагандни материали било то бюстовете на Димитров, на Коларов, на Цола Драгойчева, на някакви други техни…
Идоли?
… идоли, които са били по времето на комунистическия режим, но не и да бъдат на централни площади в България, пред тях да се слагат цветя или по някакъв начин насилниците да бъдат почитани в положителен смисъл. Примерите в много държави са точно в тази посока, особено в Германия, където бяха премахнати съвсем правилно всички такива места, които потенциално могат да бъдат притегателни за носталгици към престъпния нацистки, националсоциалистически работнически режим на Хитлер, както и Имперската канцелария в Потсдамер плац в Берлин, така и стадиона в Нюрнберг, където са се извършвали конгресите на Националсоциалистически работническа партия на Германия.
Македонизмът е продукт на комунизма и като такъв продължава да задържа европейското бъдеще на Северна Македония до степен да започваме да си задаваме въпроса: наистина ли там искат да са част от Европейския съюз, да станат пълноправни членове на Европейския съюз?
Със сигурност сред патриотическия елит на Македония има и такива, които искат искрено да бъдат част от Европейския съюз, но има такива, които предпочитат да ловят риба в мътна вода и да си останат в зоната на здрача, и продължават с идеологията от времето на Титова Югославия, която толкова десетилетия е била успешна там. Успешна като казвам, първоначално с много терор и насилие над всеки, който не е приемал тази лъжа и манипулация на историята. Тези сили държат непременно да не се променя абсолютно нищо от идеологическата основа, от идеологическия стълб на югославската македонска доктрина за това, че македонците, етническите македонци нямат нищо общо с етническите българи в исторически аспект, за това, че езика няма нищо общо в исторически аспекта, и за това, че българите са асимилатори, татарски племена, дошли през V-VI-VII век в тази територия на Балканите, опитващи се да асимилират местните „етнически македонци“ – това го казвам в кавички, защото тази история с античността, те с Преспанския договор се отказаха от нея, но половинчато, и след това разбира се най-големият техен аргумент е, че сегашната държава е антифашистка, ерго антибългарска, защото българите са фашистите, срещу които те са се борели, и по този начин те не могат да се откажат от тази борба. Тук и връзката, за която говорихме: и в Македония тогавашна югославска, и в България комунистите и от двете страни аргументират това защо са на власт с борбата срещу българските „фашисти“, както ви казвам в кавички фашисти, защото обективно никога в България на власт не е била такава партия, нито е имало такова управление. Имало е разбира се ограничен суверенитет на Царство България, след като Германския райх е окупирал и Югославия, и е минал през България на път за Гърция. Всичките тези подробности трябва да се познават. Към онзи момент трябва да се имат предвид европейският контекст и опитите все пак да запази някакъв суверенитет и някакви възможности българската държава да не бъде прегазена от националсоциалистическата работническа машина.
Затова ли се напъват да заличат имената на българските клубове в Северна Македония? Какво ги дразни цар Борис III и Иван Михайлов?
Точно така. Поддържането на идеологията от времето на югокомунизма е това, от което те не искат да се откажат. Те не искат по никакъв начин да променят и нищо да не се променя от това, как е преподавана историята по времето на Югославия, и сега по времето на би трябвало европейска и демократична Република Северна Македония, както те самите са решили да се казва сегашната тяхна държава. Тука трябва да се спомене, че ние сме признали Република Македония под името Република Македония още тогава, и не сме били по никакъв начин спънка нито за тяхното име, нито за тяхното развитие. Напротив, винаги България с изключително много ентусиазъм, с желание да помагаме на нашите братя и сестри на Вардар, сме се отнасяли в последните 30 години, както и по време на югоембаргото на Милошевич, с помощ с военната техника, с помощ със стоки и услуги, енергийни източници, с категоричната подкрепа за независимостта и суверенитета на Македония по време на гражданската война през 2001 година, с това че първото Българско председателство на Съвета беше концентрирано да помага за по-бързата европейска интеграция на Македония, и преди това 2017 година подписахме един приятелски, братски Договор за добросъседство и приятелство без някой да ни натиска отвън, както Преспанския договор без ООН, без специален пратеник, без натиска, просто тогава двамата премиери имаха смелостта Борисов и Заев да направят този пробив, да започне процеса на преодоляване на комунистическата доктрина от преди, която спъваше нашите взаимоотношения. Но за съжаление въпреки огромната еуфория, включително и от моя страна тогава с 2017 година, че това е началото на преодоляването на разединението, на омразата, на дискриминацията, за съжаление, някой там каза „Стоп“ и спря този процес. Историческата комисия не работи, не се спазва договора, включително и буквално преди няколко дни с изявлението на премиера Ковачевски по отношение на етнически македонци в България. Това е директно нарушение на чл. 11, т. 5 от Договора за добросъседство, където те се задължават да не коментират и не се занимават с граждани, които не са техни граждани на територията на Република България.
Ще ми се малко да задълбочим този въпрос. Ето, ще ви дам още един цитат: „Не преговаряме с България, а с Европейския съюз. Пътят на Северна Македония към Европейския съюз не минава през София“. Това каза преди две седмици министър-председателя на Северна Македония Димитър Ковачевски. Тогава мнозина у нас не го разбраха или се направиха на такива. Преди два дни обаче, македонският премиер отправи безпрецедентен в практиката на Европейския съюз ултиматум: България да спазва решенията на Европейския съд по правата на човека и да не погазва правата на македонците в Пиринския край. Ковачевски настоява да предприемам незабавни действия и признаем всички права на самоопределилите се като македонци български граждани. Провокации ли са думите му? Какво се крие за тях?
Може да аргументираме и така, че тази част от политическия елит, който не желае наистина европейска интеграция, си търси начин да се отърве от тази европейска интеграция, като провокира България и прави невъзможно започването на преговори, невъзможен и пътя за по-бързата интеграция на Република Северна Македония. Дали обслужват интересите на Белград и на Москва чрез тези изявления, аз смятам – да. Първо е погазване на договора, второ абсолютно не е вярно. Всички решения по отношение на разширяването се взимат с единодушие. Няма как тогава да е вярно изречението на Ковачевски, че не минавало през София, след като София трябва да каже „Да“. Ако не каже София „Да“, няма да може да се продължи с процеса на разширяване за Република Северна Македония. Но ние не сме тези, които не искаме да кажем „Да“, ние искаме, и това винаги е било и моя надежда, че преодолявайки наслагваната омраза и дискриминация от миналото, ние ще бъдем заедно в Европейския съюз, както Франция и Германия са успели да преодолеят толкова голяма омраза и ненавист от векове наред, така и ние като много по-близки от тях може да преодолеем и да се откажем от лъжите и фалшификациите на комунистическите режими и в двете страни, и в България, и в бивша Титова Югославия. Много е тъжно това, което наблюдаваме. И аз все още тая надежда, че ще има някакъв разум. Много е тъжно и от опозиционната ДПМНЕ партия, даже ми е странно, че се нарича ВМРО, защото няма нищо общо с историческото ВМРО, и да не говорим с историческия лидер на ВМРО Ванчо Михайлов, който е жив до 1990 година и е живял в Италия. Та, организацията, която носи три буквието на организацията на Ванчо Михайлов, да приеме заедно с бившите Титови комунисти СДСМ сега, толкова набързо един абсолютно мракобесен закон или по-точно промяна на закона, с който от 17 000 неправителствени организации в Република Северна Македония избраха две, които да бъдат заличени. Това принципно първо е антидемократично, аз се надявам че нашите сънародници там ще поемат по пътя на обжалването, и ако трябва след това и в Съда в Страсбург също, след това ще се върна за малко за другото дело по Съда в Страсбург, за да се покаже, че такива закони т.нар. lex specialis, специални закони точно, за да се удари определена общност, не са демократични и по никакъв начин не отговарят на европейската практика. А по отношение на другите дела, България си има законодателство, има Конституция, с която ние сме приети както в Съвета на Европа, така и в Европейския съюз, и България спазва индивидуалните права на всеки български гражданин. Имаше и допитване, колко хора са се самоопредели като етнически македонци в България, това си е тяхно право. В България обаче няма колективни етнически права, както са решили да го направят в Македония или в Сърбия, а има индивидуални права. Така че няма какво да коментира Българското конституция премиерът на Република Северна Македония, а те трябва да изпълнят условията за започване на преговори, съответно да се гарантират правата по тяхното законодателство, което гарантира права на етнически „заедници“ – етнически общности, както гарантират правата на албанската общност, така и да се гарантират правата и на българската общност. Това е в тяхното разбиране за законодателството, което те сами са си приели. Ако те имаха подобно на българското законодателство и на Българската конституция, то тогава нямаше да съществува този въпрос. Сега те се чудят как да избягат от ситуацията, как да омаловажат българите, като започват да търсят други етнически общности: хървати, черногорци, сигурно ако намерят японци, също ще ги вкарат преди нас, за да могат да изброят, ако е възможно, всички общности на тази планета, само и само най-накрая да бъдат включени и българите.
Г-н Ковачев, а какво трябва да предприеме българската държава? Ето, заличен е клубът с името „Ванчо Михайлов“, отправят ни се ултиматуми за признаване и едва ли не е за пренаписване на Конституцията. Ние докога ще мълчим?
Две неща трябваше отдавна да направим. Това е да имаме една много по-добра и финансова обезпечена комуникационна стратегия за нашата позиция, защото нашата позиция категорично да се изкривява от представители на Република Северна Македония, като се представя че ние не признаваме тяхната идентичност и техният език, и сме един вид националисти, реваншисти, които искат да заграбят едва ли не тази страна. Категорично няма такова нещо. И на нас ни куца комуникацията в основните столици по света: в Брюксел, в Берлин, във Вашингтон, в Париж. Трябва много по-добре да аргументираме нашата позиция. Ние си знаем, че тя е правилна, исторически е правилна. Самите дипломатически агенти на САЩ, и на Великобритания, и на Франция,и на Германия, и на Австро-Унгария тогава и от Манастир, сега Битоля, и от Солун, и от Цариград, във всички документи на Османската империя е записано за кое население става въпрос, и за какви хора, и за какъв език се говори – само за българи, за български език, за Българската екзархия, за българската църква, на българското въстание 1903 година. Няма никакво съмнение исторически за какво население говорим. Но разбира се сега съвременните хора, тези които са живи, имат право на самоопределяне. И винаги сме казвали, че всеки който е жив и може сам да се самоопределя като какъвто пожелае, то това е негово право. Когато има хора, които се определят като етнически македонци, това е тяхно право. В същото време те обаче нямат правото да променят на починали хора идентичността и нямат правото да дискриминират и да водят говор на омраза към живи хора, които пък сега продължават да се идентифицират като етнически българи. И вторият елемент е промяна на Закона за българското гражданство. Там трябва да влезнат четири елемента: публикуване в публичен регистър на тези, които получават по произход българско гражданство; церемония и институционална памет при получаването на гражданство – това означава поне снимка пред знамето и пред герба; възможност в закона за отнемане на българско гражданство, особено в първите години след получаването, когато се злоупотребява по най, бих казал, ужасяващ начин с нападки, с исторически клевети срещу България; и четвъртия елемент е много по-голямо улеснение за нашите сънародници, които искат да получат българско гражданство. Трябва да се преустанови с тези унизителни процедури с години наред, които унижават добрите наши сънародници, които искат да получат гражданството на своите предци, в смисъл етническите предци, като докажат своята етническа българска принадлежност. Тук говорим и за Албания, Косово, Македония, Сърбия, Молдова, Украйна, за всички тези държави. С нашите украински приятели разбира се в Киев трябва да говорим и по темата свързана с двойното гражданство. Не смятам, че гражданство от държави-членки на Европейския съюз трябва да бъде проблем за Украйна, и мисля, че е в интерес и на самата украинска държава.
Ще ми се тук да поставя на финала и един въпрос, който привидно няма общо с обсъжданите от нас досега други два, но попада в техен контекст. Става дума за действията на президента Румен Радев и военният министър Димитър Стоянов, и решението България да откаже да се присъедини към усилията и солидарността на Европейския съюз да укрепи способностите на Украйна на бойното поле, като предостави и произведе боеприпаси. Разбрахме вече, че дори Унгария се е съгласила. Как се коментира това в европейските институции, какъв отзвук получава?
Мисля че пределно ясно е и за трите институции, че българският сегашен президент е с прокремълски разбирания, които даже не са и прикрити. И преди последните президентски избори, преди избирането му, той публично каза че за него „Крим е руски, какъв да е?“. Въпреки всичко тогава от „Продължаваме промяната“ и от, за съжаление, „Демократична България“ нямаха никаква реакция, а особено „Продължаваме промяната“ застанаха абсолютно категорично зад него, навсякъде цялата държава беше осеяна с плакати „С вас сме, господин президент“. Мисля че това е голям срам и за нашата държава, защото ние няма как да не сме на страната на жертвата, от друга страна, няма как да сме на страната на агресора, неучаствайки с всякаква помощ, включително и с военна помощ, за да може жертвата да се защити и да възстанови териториалната цялост и суверенитета на своята страна в границите, които са международно признати от ООН, които между другото и с Будапещенския меморандум самата Руска федерация в 1993 година се е обвързала като страна гарант за териториалната цялост, да пази тази териториална цялост, да не подкрепим Украйна. Много е странно, аз видях, че в заключението на Съвета няма изказване на българския президент в посока че ние не участваме, и имаше, доколкото знам, някакъв бих казал скандал между Президентството и определени медии, но аз смятам, че заключенията на Съвета означават, че всички страни са ги приели, включително и България, за предоставянето на всякаква помощ. В заключението пише ясно „и военна подкрепа“. И вторият елемент на заключенията е за създаването на специален международен трибунал за тези, които извършват военни престъпления, престъпления срещу човечеството, особено ужасяващото престъпление отвличане на деца и опити за тяхното насилствена русификация.
Ако обаче страната ни продължава тази линия, за която вътрешно тук се коментира, че няма да предостави военна подкрепа на Украйна, какви биха били последиците за нас?
Първо така в кръга на шегата, да не излезе след 6 месеца в някоя медия, че ние сме подкрепили, въпреки говоренето на президента, с много сериозни наши произведени в България военни средства, знаете и в по времето на правителството на Петков така беше: официално не се даваше нищо заради Корнелия Нинова, за да си защити тя уж електората, да видим колко ще успее да защити уж интересите на комунистическия електорат, който е забравил заветите на Левски, Ботев, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, митрополит Методи Кусев, Раковски, които много ясно говорят за отношенията на нашите възрожденци и революционери по отношение на тогавашната Царска Русия, сега пък за отношението към Путинска Русия. Да вмъкна и нещо много, много важно: дневникът на Стефан Стамболов трябва да бъде във всяко българско училище, в учебните материали по история. Всеки млад българин трябва да е прочел дневника на Стефан Стамболов. Там е описано едно към едно това, което се случва и днес. Същите теми, абсолютно същото както е днес, така е било и точно след преврата, който се извършва срещу законният български княз Батенберг.
Това ме кара сега да ви попитам: объркана ли е българската външната политика? Объркахме ли я?
Ние не сме достатъчно последователни и не инвестираме, като смятаме, че не е може би важно, в комуникация. Каквото и да правим, ако то не се представи в по света като нашата позиция, не само в официалните документи – да кажем пред правителствата на другите основни държави, пред техните парламенти, но и в университетите. Ние колко малко подкрепяме българистиките по света, било то в Канада, в САЩ, в Австралия. Не подкрепяме нашите организации, македонската патриотична организация, а ние трябва много по-сериозно да подпомагаме нашите български емигрантски организации, и традиционните, и новите. Комуникацията много, много ни куца. Оттам и това, че българската външна политика не е достатъчно успешна е свързана с това, че ние недостатъчно успешно аргументираме нашите позиции. И тук би трябвало да работим, и се опитваме, и ние го правим, в синхрон с българското външно министерство, българските членове на Европейския парламент, поне по основните теми се стараем да сме обединени и сме наясно, че тука не трябва да има партиен привкус или партийно надпреварване кой какво да направи: както темата със защитата на българските исторически общности извън пределите на отечеството, примерно темата със спасяването на българските евреи, което сега имахме повод отново да подчертаем с много хубаво събитие в Европейския парламент. Но трябва да сме единни, а не един да говори едно, другият да отиде заради някакви партийни интереси и да каже нещо друго, което е точно обратното.
