Фейсбукари ме съветват да „не тревожа хората“, да си посипя главата с „пепел“, да се скрия, да не пиша и коментирам. Мога и това да направя. Но ще бъде подло. Тези техни „съвети“ ми напомнят за най-тъмното време в новата българска история – сталинските времена, когато от писателите се е искало да си направят самокритика. И мнозина я правят тогава. За да оцелеят. Но накрая на този текст ще стане ясно, защо се сетих за онова болно комунистическо време.
А сега ще кажа, че не мога да имам поведението на Румен Радев: „пей сърце“. Не го намирам за почтено. Да трупаш политически точици в днешната ситуация, да критикарстваш за щяло и нещяло, та белким те забележи булката ти – унизително е. И не е случайно, че му пригласят социалисти, псевдодемократи и бивши ДС-ари, поставили на лицето си демократични маски.
Следя какво се случва в останалите европейски държави. Каква трагедия преживяват хората в страни, за които винаги сме казвали: „Ех, ако ние бяхме като тях!“ Държави, в които много българи отидоха през годините да работят и живеят. Но е факт, че поне към момента българското стоене у дома, взетите своевременно от правителството мерки, ефективната дейност на Националния оперативен щаб, със сигурност са спасили стотици животи.
Или какво? Да бяхме се забавили в мерките, в извънредното положение, за да гледаме сеира дали достига дървеният материал за ковчези? Но няма как: чета опуси за „отнетата“ кръчмарска „свобода“, дрънканици на празнословци, които обаче искат да отнемат на хората тяхното основно човешко право – правото на живот!
Но те са ми ясни. Техният мерак е очевиден: Потоп да стане в България, за да стигнат до властта, в парламента да попаднат…
Добре бе, джанъм. Ще има избори, ще гласуват живите. Но не е сега моментът да „трупате“ електорат. Хора загиват, а други са в смъртна опасност. Не схващате ли?
А „бакшишите“? И те на протест!? Един от тях реве, че му станали „къси курсовете“, откакто държавата наложила ограниченията. Невероятни шматки живеят в нашата държава.
Защо Борис Джонсън е в болницата? Защото не взе навреме мерките, които ние взехме в България. Защо едва сега Путин го хваща паниката? Защото най-после вдяна, че трагедията в Русия ще бъде много голяма. Борисов такъв, Борисов онакъв, но постъпи в съдбовно важен момент правилно. Друг е въпросът, че има отворковци на които колкото и да им говориш човешки, те не вдяват.
Особено са ми жалки ония „велики“ представители на частния бизнес, които държавата я нямаха за пет стотинки, но сега реват за нея и ако може дори и да припечелят от нея в кризата. Стиснаха се за едни 40% и изхвърлиха работниците си, гдето им изкарваха парите за имоти и коли, яхти и курви, на улицата, да се редят на опашките пред Бюрата по труда. Имали били кредити, имали били наеми и за има няма месец спукаха гумите. Сигурно е, че има хора в малкия бизнес, на които наистина и им е трудно. Но от там нагоре има и такива, които лъжат. Сега е важно да подадат ръка на работниците си. Дори и с риск догодина да не си сменят новата кола с още по-нова. И да забравят за Дубай.
Разбира се, държавата, която те оплюват ката ден, ще им помогне. Тя така е научена – да помага.
Защото е държава за всички ни.
За бедни и богати. Мигар там, в двата метра под земята, има значение кой е беден и кой богат?
Следя какво се случва в прехвалената Белгия, която го даде по-либерално в началото на пандемията. В неделя картината бе следната: заразени 19 691. Смъртни случаи за едно денонощие 140. Общо жертви – 1 447. Сега сме вторник. И чета. Заразени: 22 194. Починали за последните 24 часа: 185. Общо починали: 2 035. А иначе всичко е „шест“: болници, лекари, политици – като „слънце“. Но явно ние сме разбрали, че живота е висша ценност. Пропаднала икономика се вдига на крака. Но от гроба излизане няма.
Споменах в началото на този текст за сталинското време у нас. Тогава и от Димитър Талев искат да си направи самокритика. И той я прави. Вместо да пише за съвремието, той избягва в историята. Там открива своите герои, сюжети, истини за България. Хвърлят го в концлагер. Изселват го заедно със семейството му в Луковит. Оцелява. И им поднася „Железният светилник“ – книгата на живота си.
Днес получих едно великолепно издание: Сборник с научни изследвания, посветен на 120-та годишнина от рождението на този голям български писател, издание на Института за литература при БАН. В него са публикувани и две мои изследвания: „Кодът на историята в житейската и творческата биография на Димитър Талев“ и „Македонската фалшификация на романа „Железният светилник“ в контекста на „литературната двудомност“. В сборника, в който участват много именити литературоведи, включително и от Северна Македония, спомени за своя баща и дядо споделят Владимир Талев и Андреас Талев. Ценно издание. Текстове, които ни пренасят в свят, в който човещината е висша ценност – светът на Димитър Талев.
